Убийци на времето

Тодор Цонев дори и само с кал отново може да ни покаже много истини в творбите си
Възможна ли е подобна категория хора, в кого се целят те - в самото време, в себе си или в живота - своя или на другите?! А какво е животът - свободен затвор, на който си осъден доживот?! Може ли нещо безплодно да роди каквото и да било и то да оживее? Въпроси... Абсурдни въпроси и още по-абсурдни на пръв поглед отговори, звучащи безумно, все едно гледаш драма на Бекет, четеш мрачен роман на Кафка или история на Солженицин. И все пак важни въпроси, имащи своите реални отговори, които, уви, може да видим нагледно и в съвремието.
"Политбюро"
Габрово. Сив, студен есенен ден. Аз съм в командировка. Неминуемо, когато не разполагаш със собственото си време, идва онзи момент, в който трябва да убиеш малко време. Влизам в Дома на хумора и сатирата. Там, след залата на задължителните и тривиални габровски шеги и тази, на кривите огледала - на третия етаж, е подредена ретроспективна изложба на Тодор Цонев. За онези, които не са чували за него, това е един от най-добрите ни художници-сатирици, известен с карикатурите си на Тодор Живков, неговото семейство и висши комунистически величия от близкото ни минало, заради които през 1979 г. лежи в килиите на Държавна сигурност.
"Блюдолизци"
Творбите му изобилстват от цветове, дори и скулптурите, ваяни от глина. Героите - от обикновени хора, чакащи по опашки, през известни личности, като Блага Димитрова, Елка Константинова, Иван Славков, Лили Иванова, Карандаш, Парцалев…, та чак до Политбюро, Тодор Живков и Людмила Живкова. Общата картина е забавна, цветна, но и някак мрачна - една гротескна истина се прокрадва през начина му на интерпретация.
Стената с автопортретите
Скуката, досадата, „губенето на време“, бремето на бавно течащите минути са постоянни теми за Тодор Цонев. Изобразява ги в прости, ежедневни сюжети на чакащи хора, по опашки, на спирката, в антракта между две театрални действия, намира ги на заседания, на които се решават уж важни неща, на събрания, къдетовремето тече убийствено бавно. Когато погледнеш нещата му, разбираш, че в такива ситуации човек е доведен до едно безпомощно състояние, той вече не е господар на времето и на живота си. Убитото време вече му отнема невинността, неусетно ежедневието му е отнело и свободата.
"Автор и герой"
Интересно е решението на куратора на изложбата Иво Милевда постави срещу входа четири автопортрета на Цонев, правени в по-младите му години, там той е от бледен юноша до зрял мъж, а в края на експозицията, след всички платна и статуетки, които е сътворил, да сложи последния му автопортрет, на които се е нарисувал зад решетки. Случайно или не, но е многозначително!
"Аз след десет дни на море"
Всъщност, за него всичко е докарано до такъв абсурд, че да сравни дори времето на своя живот със затвор. На 29 януари 1974 година в своя дневник той ще напише, че стаята му е мрачна и студена като килия, гледаща към един обрасъл с изсъхнали бурени двор и ще заключи - „това е дворът на свободния затвор - доживотния“. Безперспективно и страшно, нали!?
"Културният фронт"
Що се отнася до глината. Там е истински цар - шаржовете му на известни личности са просто несравними. В една проста статуетка е уловил с невероятна точност характерите на известните ни личности от 80-те и 90-те години. Другите статуетки са вече сатирични, там е бил безпощаден към палачите на времето.
"Опашка"
Глината е земя, която не ражда жито, а е създадена само да придобива чужд образ и подобие - най-евтиният, най-демократичният и достоен материал, казва Цонев във „Възхвала на глината“. Три елемента въздействат на нея - водата, огънят и умът, добавя той, аз мога само да се възхитя на тези му думи.
"Блюдолизци 2"
Глината е големият творчески проект на Тодор Цонев. Той започва да го реализира от 60-те години на миналия век. „Длъжен съм в 100 работи да характеризирам, типизирам и изчерпя епохата си“, казва той. Амбициозно начинание, което е доведено до един невероятен финал - „Блюдолизци“ от 70-те, невероятни пластики, в които е уловен онзи отвратителен момент, в който не можеш да се издигнеш с ума си, а с едни други доста по-примитивни качества, „Културният фронт“, „Опашка“… все неща, запечатали епохата.
"Автопортрет"
Друг голям негов проект е „Черепи“. Той се заема с него през 80-те години. Основната идея в него е че костната структура представлява същностнотипичната характеристика на личността и че човек се характеризира с неповторимата си индивидуалност още в самите кости, които го съставят и конструират. Така той създава 16 пластики, на хора, включително тогавашният Първи, дъщеря му, Людмила, животни и негов автопортрет.
"Черепът на принцесата"
Всъщност, Цонев никога не се е изживявал като нещо над другите. През цялото време той се шегува с всичко и всички, дори и със себе си. Ще си направи автошарж „Аз след десет дни на море“ или „Сладкото нищо“.
"Черепът на царя"
И така, убил времето сред тези над 400 експоната на Тодор Цонев, не мога да не се запитам в какво време живея? То ли ме убива, или аз убивам себе си в желанието си да го убия? Но сещам се и за думите на Брехт, умен човек, който казва „никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му!“. Очевидно Тодор Цонев е бил от поетите, които дори и с кал, не са се страхували да кажат много отговори.
"Лили Иванова"
"В президиума"
"На партийно събрание"