През столетията световната култура ни е подарила несметно количество гениални живописци. Проблемът е един – невъзможно е да ги запомним всички. Сайтът AdMe.ru изрови гениален пищов по изобразително изкуство, който предлагаме на вниманието ви.

Много отдавна, още в първи курс, имахме история на изкуството. Лекциите бяха в събота от 8 сутринта. Още в 8 без пет преподавателят ни стоеше на вратата на аудиторията и после я заключваше. Край. Който е закъснял – отсъствие. Цяла година той ни показваше диапозитиви с картини – от скалните рисунки до руските художници от края на 20 век. Всички тези диапозитиви бяха във вид на картички. Дебело тесте. А в края на годината, както си трябва, имаше изпит. Първо два въпроса от билета, после следваше екзекуция в индивидуален план. Колкото отсъствия си имал през годината, толкова картички ти вадеше от тестето да познаваш. Произволно. Трябваше да кажеш или автора на картината, или как се нарича произведението. Мона Лиза и още няколко всички ги запомняха бързичко. А с останалото културно наследство на човечеството трябваше да се справим някак. И ето, за отгатване на художника в нашата група измислихме интересна класификация, която - в 97 от 100 случая – работеше. До ден днешен.

1. Ако картината е на тъмен фон и на нея са изобразени страдалчески драматични физиономии – това е Тициан.

Изключение прави само полегналата Венера без мисловни признаци по лицето. Затова е лесна за запомняне, със сигурност има нещо венерическо в нея...

2. Разлетите форми и целулитните дупета, дори при мъжете, хайде, лесно е – разбира се – Рубенс.

3. Мъжленца, приличащи на ваклооки къдрави женоря, или по-просто - на италиански гейове, това е Караваджо.

Жени той е рисувал... един път и половина. На тази картина има жена: Горгона Медуза. Защо обаче тя прилича на герой, изигран от Джони Деп - това остава загадка, по-голяма дори от усмивката на Мона Лиза.

4. Ако картината е пълна с множество малки човеченца – не се съмнявайте: Брегел!

5. Внимание! Пак множество мънички човеченца, но плюс много малки непонятни джвъчки около и в тях - Йеронимус Бош.

 6. Ако всички хора изглеждат като клошари нощем в мътния отблясък на уличния фенер – това е Рембранд.

7. Красиво, всички са голи, а телата им - като на културисти след сауна! Това е Микеланджело...

8. Видиш балерина - говориш за Дега! Говориш за Дега - виждаш балерина...

9. Контрастно, рязко, синеещо. И на всички лицата им са изпити и брадясали – Ел Греко!

10. И накрая, ако всички персонажи, даже лелките, приличат на Путин - това е Ян ван Ейк.

Това е.

P.S. Моне - пeтна, Мане – хора!

Оригиналът

Коментари

Диктаторите винаги се отъждествяват с родината. Да говориш срещу Живков в България или срещу Брежнев в Съветския съюз беше равно на родоотстъпничество. Същото е сега и с Путин в Русия. И българските "русофили" смятат, че да си на страната на голямата руска култура и против диктатурата на Путин е русофобство. Да говориш срещу Ким Чен Ун в Северна Корея е сигурно и богохулство, което се наказва със смърт.

Казвал съм и преди, че не се смятам за русофоб, въпреки че мразя руския царизъм, съветския (ленински, сталински, или брежневски) садизъм и сегашния путински империализъм. Когато живеех в САЩ, ненавиждах Джордж Буш-младши и съм писал – там – срещу него и срещу войната в Ирак. Това обаче не означава, че мразя Америка или американците.

Моята леля беше доктор по медицина и гръден хирург. Тя беше също така атеист. Но цял живот е помагала на хората, това беше смисълът на живота ѝ. И съм сигурен, че сега тя е в рая за разлика от някои хора, които ходят всяка неделя на черква, спазват всички пости, молят се по три пъти на ден, но носят в сърцето си злоба. Данте поставя и папи в Ада. Мисля, че натам са се запътили и някои православни духовници. Особено тези, които обслужват или са обслужвали Путиновата, Живковата или друга земна власт. Да не говорим за тези "социалисти", бивши атеисти, които станаха капиталисти след края на комунизма у нас и които сега канят свещеници да освещават новите им бизнес офиси.

Социалните мрежи и митовете на Ислямска държава

 Доброволците джихадисти си мечтаят за мъченическа смърт и прославят шариата и халифата. Отвъд тази риторика обаче съществуват и по-светски подбуди – желанието да се избяга от тегобите на ежедневието, от политическите ограничения и алиенацията.

С всеки изминал ден екстремистката опасност в Европа се засилва. Такъв е поне постоянният рефрен в изявленията на някои западни политици и експертите по сигурност. Френският премиер Манюел Валс заяви неотдавна, че понастоящем европейските бойци в редиците на джихадистите в Сирия и Ирак наброяват около три хиляди души. По думите му с тези темпове към края на лятото техният брой ще достигне 5 хиляди, а до края на годината – 10 хиляди души.

От своя страна Ислямска държава (популярна в арабския свят с абревиатурата ДАИШ) разпространи преди една година поредица от видеозаписи, разкриващи целия арсенал от жестокости – обезглавявания, изгаряне на живи факли и масови екзекуции – които са всъщност запазената марка на тази организация и са замислени като средство за сплашване на онези, които се противопоставят или се сражават срещу ДАИШ.

Според известния харвардски професор Джоузеф Най: „Терористите от ДАИШ добре разбират, че не могат да победят войските на съответните държави в пряк сблъсък и затова предпочитат да водят битки на различни фронтове и да следват различни тактически схеми. Част от тези схеми са варварските екзекуции, които приковават вниманието, а също силното присъствие в социалните мрежи”.