Общество и власт

Публикации от май 2018

Цензуриран манифест за свободата на пресата*

Манифестът на Албер Камю (1913-1960), посветен на свободата на словото, беше открит съвсем случайно тази година в Националните архиви на отвъдморска Франция от изследователката Маша Сери. Става дума за уводна статия, която е трябвало да се появи на 25 ноември 1939 г. в алжирския всекидневник \"Соар репюбликен\", на който Камю редовно сътрудничи. Но текстът е свален от цензурата и остава да лежи в архивите, докато неотдавна вестник \"Монд\" не реши да го извади на бял свят - заради актуалността на посланието.

По времето, когато пише този манифест, Камю е все още слабо познат на читателите, но вече работи над \"Чужденецът\" и \"Митът за Сизиф\", които ще му донесат световна слава и Нобелова награда за литература. И все пак той вече е публикувал книгите \"Опаката и лицевата страна\" (1937) и \"Сватби\" (1939), формулирани са и основните принципи на неговата философия на абсурда. Цензураният манифест за свободата на пресата пък ни предлага четирите ключа на Камю при отстояването на медийната свобода: яснотата, отказът, иронията и упоритостта. Ключове, пред които би трябвало да поддаде дори най-ръждясалата ключалка на ограниченията с днешна дата.

 

Днес е трудно да се говори за свободата на пресата, без да се изпадне в екстравагантност, без да ни обвинят, че сме Мата Хари или племенници на Сталин.

И все пак тази свобода, подобно на множество други, е едно от лицата на свободата, което обяснява упорството, с което я защитаваме, защото няма друг начин да се спечели реално войната.

Разбира се, всяка свобода има своите предели. И те би трябвало да се признаят. За съществуващите пречки пред свободата на мисълта вече сме казали всичко, което е могло да се каже, но ще продължим, до втръсване, да повтаряме всичко, което  трябва да се каже.

Едно от добрите предписания на една философия, достойна за това име, е никога да не изпада в напразен хленч по повод на някакво фактическо състояние, което не може да бъде избегнато. Въпросът днес във Франция не е как да съхраним свободите на пресата. А е в това да разберем как, изправен пред потъпкването на тези свободи, един журналист да може да остане свободен. Проблемът вече не вълнува общността. Той засяга индивида.

Ето защо онова, което би следвало да дефинираме тук са условията и средствата чрез които, в рамките на войната и на нейните робства, свободата може да бъде не само съхранена, но и дори изявена.  Тези средства са четири на брой: яснотата, отказът, иронията и упоритостта.

Яснотата предполага съпротива  спрямо омразата и култа към фаталността. В света на нашия опит е сигурно, че всичко може да бъде избегнато.  Дори самата война, която е човешки феномен, може да бъде избегната или преустановена във всеки миг с човешки средства. Достатъчно е да се познава историята на последните години на европейската политика, за да се убедим, че войната, каквато и да е тя, има очевидни причини. Този ясен поглед към нещата изключва сляпата омраза, както и отчаянието, което ни прави безучастни. Един свободен журналист през 1939 г. не се отчайва и се бори за това, в което вярва, все едно че неговото действие може да повлияе върху хода на събитията. Той не публикува нищо, което може да подбуди омраза или да провокира отчаяние. Всичко е в неговата власт.

Изправен пред надигащото се море от омраза, журналистът трябва да формулира поне няколко отказа. Всички ограничения на света не би трябвало да го превърнат в някой, който приема безчестието. Колкото и малко да познава механизма на информациите, той лесно може да провери достоверността на една новина. Нещо, върху което един свободен журналист трябва да съсредоточи цялото си внимание. Защото, дори да не му е позволено да каже всичко, което мисли, все пак му е възможно да не казва онова, което не мисли, или пък което вярва, че е лъжа. Ето защо един свободен вестник се измерва както по онова, което казва, така и по онова, което не казва. Тази отрицателна свобода е всъщност най-важната от всички, ако знаем да я съхраним. Тя подготвя появата на истинската свобода. Следователно един независим вестник трябва да е в основата на подобни информации, да помага на публиката да ги оцени, да прочиства глупостите, с които ни тъпчат мозъците, да премахва обидите, да разнообразява чрез коментарите си уеднаквяването на информацията, накратко, да служи на истината в човешката мяра на своите сили. Тази мяра, колкото и да е относителна, му позволява поне да отхвърли нещо, което никаква сила на света не може да го накара да приеме: да служи на лъжата.

Така стигаме до иронията. Можем да изведем като принцип, че един ум, който има вкус и средства да налага противното, остава непроницаем за иронията. Не си представяме Хитлер - и това е само един пример - да използва сократическата ирония. Излиза, че иронията си остава безпрецедентно оръжия срещу всесилните. Тя допълва отказа в този смисъл, че позволява не само да отхвърлим лъжливото, но и да посочим истинното.  Един свободен журналист през 1939 г. не трябва да храни много илюзии относно интелигентността на потисниците. Той е песимист по отношение на човека. Една истина, изречена с догматичен тон, бива цензурирана в девет от десет случая. Същата истина, казана шеговито, бива цензурирана в пет от десет случая. Това съотношение ясно разкрива възможностите на човешкото разбиране. То обяснява защо френски сатирични вестници като \"Мерл\" или \"Канар Аншене\" са в състояние редовно да публикуват добре познатите си дръзки статии.  Един свободен журналист през 1939 г. е по необходимост ироничен, още повече, че така той защитава собственото си тяло. Ала истината и свободата са взискателни любовници, които имат малко възлюблени.

Очевидно е, че така описаната нагласа на духа не може да се поддържа ефикасно без минимално упорство. Има много препятствия пред свободата на словото. И не най-жестоките са тези, които могат да ни обезкуражат. Защото заплахите, свалените материали и преследванията на журналисти имат във Франция по-скоро обратен ефект спрямо онова, което са искали да постигнат. Трябва да признаем, че има пречки, които много по-силно обезкуражават: постоянстващата  глупост, пълното малодушие, агресивната неинтелигентност (да спрем дотук). Ето големите пречки, които следва да преодолеем, затова и упорството е основополагаща добродетел. По силата на един любопитен, но очевиден парадокс, то е в служба на обективността и толерантността.

Очертахме съвкупност от правила, които позволяват да се съхрани свободата дори в лоното на робството. А след това? - ще попитат някои. След това? Нека не избързваме твърде много. Ако всеки французин поддържаше всичко, което смята за истинно и вярно, ако му даваше дори най-слабата си подкрепа, свободата ще се удържи, защото тогава и само тогава войната може да бъде спечелена в пълния смисъл на думата.

Да, често в самозащитата на някой свободен дух може да се долови неговата ирония. Има ли нещо забавно в този пламнал свят? Добродетелта на човека е в това да се удържиш пред лицето на всичко, което те отрича. Никой не иска да се поднови двойствения опит от войните от 1914 и 1939 година. Ето защо трябва да се изпробва нов метод, който ще бъде метод на справедливостта и щедростта. Ала те се изразяват само във вече свободните сърца и във все още проницателните умове. Формирането на тези сърца и умове или по-скоро тяхното пробуждане е една едновременно скромна и амбициозна задача, отредена на независимия човек. Трябва да държим на нея, а не да поглеждаме все напред. Историята ще отчете или няма да отчете тези наши усилия. Но те трябва да бъдат извършени.

 

Превод: Тони Николов

 

–––––––––––––

* Текстът е публикуван на 9 декември 2012 г. в Портал Култура

 

Продължава...

Големият ви проблем е, че МВР крие данните си от прокуратурата!

Главният съветник в Министерството на правосъдието в Бавария д-р Хелмут Палдер* пред "Параграф 22", седмично издание за законност и власт на в. "Банкеръ". Интервюто е публикувано на 2 октомври 2004 година.

 

- Доктор Палдер, през последните пет-шест години се забелязва нещо много любопитно: всички шефове на висши магистратури в България, на МВР и на службите в него непрекъснато ходят в столицата на Бавария - Мюнхен. Било - да сверяват часовниците си, било - да повишават своята квалификация. Защо, според вас, те не ходят в Берлин, в Хамбург или в Дюселдорф?

- Защо питате мен, тях питайте!

- Питали сме ги, но отказват да коментират...

Продължава...
Абонамент чрез RSS